В първите столетия на своето съществуване християнството завоюва крачка по крачка цялата Римска империя. То се разпростира над перси, арменци, грузинци, етиопци, суданци, индийци, араби, германи и славяни и се отправя след началото на Новото време към новооткритите земи. Първите християнски общини не проявяват интерес към някаква промяна на политическите, обществените и икономическите отношения. Те по-скоро живеят насочени към прииждащото Царство Божие и в очакване на скорошното Второ пришествие на Исус Христос. По този начин новата религия се превръща в част от семейството на аврамически религии, в чиято основа е залегнала теологията на монотеизма. С разграничаването си от юдаизма и с превръщането си в нова религиозна система християнството е поставено като религия извън закона. Репресиите на държавната власт срещу църквата са подсилени и от факта, че християните отказват да носят военна служба, което се възприема като дезертьорство и държавна измяна. Римските императори, записали имената си в най-жестоките гонения срещу християните са: Нерон, Домициан, Траян, Адриан, Марк Аврелий, Септимий Север. Въпреки трудният си исторически път, напоен с кръвта на мъчениците за Христовата вяра, християнската църква преодолява мощта на езическия Рим и се превръща в една от най-влиятелните и мощни институции. Началото е поставено с Миланският едикт от 313 г. на двамата августи Лициний и Константин I Велики от град Медиолан (дн. Милано). С него християнството се провъзгласява за равноправна на другите религии. Въпреки тази победа за християнството, проблемите в живота на църквата не престават – поставя се началото на теологичните спорове, появата на ересите и разделението.