Принципи и цели
Опознаването на Създателя си и правенето на ибадет на човека, който е създаден като същество с умствени и чувствени способности, на когото са посветени всички блага на земята, е същността и целта на сътворението. Подредбата на живота и човешките взаимоотношения съобразно Неговите желания, са ключа за земното му и отвъдно щастие. Дори това, че човекът е най-достойното сред създанията и благодарение на разума си взема поука, може да открие и съживи доброто, правилното и хубавото. Но има и друга истина – човекът е с много слабости и като роб на безкрайните си надежди и страсти, може да превърне в ад това, което е около него. Това, разумът да надделее над тялото му, мисълта над чувството му и да живее такъв живот на земята, за който и меляикетата да му завиждат, е възможно само, когато Създателят му покаже пътя и му помогне, когато разшири тесните граници на знанието отвъд материалното и ги отвори към безкрайното. Поради тази причина, Аллах не е оставил човека, когото е направил Свой наместник на земята, просто така, без никаква цел. Изпращал е послания посредством пратеници, укрепил е здравия разум и същност, която човекът притежава и го е напътил. Това е и смисъла ислямът да бъде инайет и хидайет, (тоест милостта, помощта и напътствието на Аллах). Както уведомяването относно верския и ибадетския живот от ислямската религия и нейните заповеди, така и всякакъв вид известяване и насочване относно семейния живот, човешките взаимоотношения и обществената сфера, са част от тази милост и благоволение. В крайна сметка ислямът цели да помогне на индивида да спечели земното и отвъдното щастие, а иманът и ибадетът са неизбежен път за неговото душевно благоразположение, с които може да превърне живота си в смислен. Заповедите на религиията, от които повечето са в общите рамки относно обществения живот и делата на човека, също са предисловие за здравословен живот и обществен ред. За да могат хората да живеят в единство и ред без да нарушават правото и правата си един с друг, има необходимост от правила. В същото време трябва да са добре разработени и възприети от индивидите.
В 14-вековния исторически процес в ислямските общества около правилата, заповедите и препоръките, които заемат място в Корана и сюннета, са се натрупали богати залежи от знание и традиция за живот, които показват вероятната рамка за тълкуване на религиозните заповеди, забрани и начините за алтернативни решения. Затова вижданията на ислямските учени и формата на живот на религията в ислямските общества, са много важни.
В този раздел ще се разгледат забраните и условията, които ислямската религия е донесла в сферата на всекидневния живот, действията на индивида и социалните взаимоотношения, целите и мъдростите, значенията им и средата за приложение, знанията и традицията около тях. Относно понятията хелял и харам в първия том са дадени достатъчни сведения. Както вярата и ибадетът имат смисъл, който символизира обвързаността и богослужението на индивида към Създателя си, така и спазването на забраните и границите, които религията е поставила поради много причини, също налага религиозността, обвързаността и богослужението спрямо Аллах. Поради тази причина в хадисите и във фъкъхската култура страненето от харамите и извършването на фарзовете било разгледано на еднакво ниво, дори на много места първото било споменато като по- важно.
От друга страна, има разлика между това Законодателят ясно да забрани определено нещо и да го стори харам, и това факихите чрез иджтихад да възприемат нещо в тези рамки. Възникването на изрази, различни от харама, като това не е джаиз (тоест не е позволено), това е тахримет мекрух или тензихем мекрух, и честото им използване във фъкъхската литература, е именно поради тази причина. Приемането на едно действие в обхвата на религиозната забрана, може да бъде свързано както с тълкуването на айет или хадис, така и с условията в периодите на факихите, със средата на съответното действие и последствията от него. Понеже фъкъхът е начин на живот – натрупвания от знания и правна култура на мюсюлманските общества, и общото от личния и обществения живот е било взето в обхвата на фъкъха, то религиозното знание и мотивация са поели важна задача като активен фактор в изграждането и подобряването на обществото. Отношението на ислямските учени по различните теми, като се започне от животните, чието месо се яде и други, на които не се яде; изкуството и забавата; нововъведенията и грешните обичаи; престъпленията срещу индивида и имуществото му; ловуването; сексуалния живот и други, ще бъдат разгледани в този раздел.
Храни
Храненето и хранителните продукти са една от основните и естествени неизбежни потребности на човека и засягат не само научните сфери, но са тема на интерес и за религиите, включително и за ислямската от определени страни. Причината е, че храненето както според източника, така и съобразно последствията, засяга отблизо телесното и душевното здраве на човека, правата на третите лица, а от някои гледни точки дори и социалния ред. Разбира се, отвъд мотивите и мъдростите, които могат да бъдат осъзнати с разума, не трябва да се забравя, че всички божествени заповеди и забрани се събират в мъдростта и целта, те са изпит, който отделя тези, които са се отдали с искреност на волята на Аллах от останалите. Дори може да се каже, че много от ограниченията, приведени по темата за храните и храненето в еврейството, частично са били премахнати в християнството и исляма – но явно е това, че и в трите божествени религии било забранено яденото и пиенето на определени видове храни и напитки. В ислямската религия забраните са сведени до минимум, дори на места са определяни само основните принципи и цели отнасящи се до тази тема.
В Корана е пояснено, че всичко, което е на земята, е създадено в полза на човека и под неговата заповед (ел-Бакара, 2: 29; ел-Гашийе, 45:13). Споменава се също, че както в останалите сфери, така и по темата за храните, са били поставени забрани единствено в неизбежни и изключителни случаи. Това е последствие, че ислямската религия е религия на милост и леснина. В Корана се повелява: „Кажи: „Сред онова, което ми бе разкрито, не намирам храна под възбрана за хранещия се, освен ако е мърша или пролята кръв, или свинско месо, те са нечистота, или животно, заклано за друг, а не в името на Аллах.” А за който е принуден, без да е потисник, нито престъпващ, твоят Господар, е опрощаващ, милосърден.”. От споменатото разбираме, че храните, които са забранени, са четири вида. Това ограничение било подсилено и в други айети (вж: ел- Бакара, 2: 173). В един айет (ел-Майде, 5: 3) дори се споменава за 10 различни продукта, чието ядене е харам. Също в Корана се повтаря принципа, че яденето на добрите и чисти неща (таййбат) е хелял, а на нечистите и лоши храни (хабайс) е харам (ел-Бакара, 2: 172; ел-Майде, 5: 4; ел-Араф, 7: 157). Пратеникът (с.а.с.) също дал разяснение по тази тема и е поставил някои определящи критерии. Съгласно това и разясненията в Корана и сюннета, мнозинството от ислямските прависти са казвали, че и по темата за храните основното и естествено становище е позволеното и разрешеното, че забраната ще се установи единствено с наличието на специален довод по тази тема. Ислямско-правната доктрина в следващите периоди се развила отново в същата рамка.
Първата цел на забраните по темата за храните е опазването на телесното и душевното здраве на човека. Яденето и пиенето на тези продукти, за които е установено, че вредят на здравето на човека, се считат за забранено (харам) и от религията. По тази тема науката фъкъх и позитивните науки трябва да бъдат във взаимен обмен на знания, а резултатите от опитите и научните методи да бъдат взети под внимание и в религиозните становища. Яденето и пиенето на опияняващи вещества е сред забраните на исляма, както и нечистите и неприятните неща. Всички тези забрани са в съответствие с общото поведение и схващанията на хората. Може би най-впечатляващото и разграничаващото качество на ислямския фъкъх са приведените критерии и групирания по темите като ловуването, коленето на животни, земните и морски животни, чиито меса се ядат или не. Като допълнение към забраняването на хранителните прудукти като име, вид и група, понякога дадена храна може да е забранена не по естество, а поради външна причина. Понеже ислямската религия е приела не само да опази и извиси индивида, но да постави в ред човешките взаимоотношения и да изгради уравновесен и подреден обществен живот. То за да се счете за джайз яденето на дадено нещо, освен да бъде хелял, религията е търсила и условието да не са нарушени шериатските забрани относно правата на трети лица. Това че яденето на чуждото имущество, придобито по забранени пътища като лихва, измама и хазарт се приема за харам, и че изразходването на имущесвата, които принадлежат на вакъф, сирак или държавна хазна, ще породи тежък грях и отговорност, се разглежда именно според това условие. Когато ислямските учени са казвали, че храненето с продукт, придобит по забранен начин, ще повлияе отрицателно на личността, нрава и природата на човека, и ще намали приемливостта на ибадетите, които той ще извърши, са искали да подчертаят важността и значението на храненето с хелял препитание и хелял продукти.
Животни, чието месо се яде и тези, на които не се яде. В Коран-и Керим се известява, че всичко, което е на земята, е създадено заради човека (ел-Бакара, 2: 29), и че всяко същество и създание, което се намира в небесата и по земята е дадено под заповедта на човека като благодат (ел-Джасийе, 45: 13), добрите и чистите неща са хелял, а нечистите – харам (ел-Майде, 5: 5; ел-Араф, 7: 157). Като последствие от качеството Рахман (Всемилостив) на Аллах Теаля в земния живот, цялото човечество е удостоено с тази Негова благодат, и се възползва от тях спрямо своите цели и структури. Животните също са важна част от този букет на възможности. Хората използват животните за езда или пренасяне на товар, възползват се от силата, месото, кожите и вълната им, и са улеснили до голяма степен живота си. Докато човекът се насочва към придобиване на тези ползи, животните имат положителна роля за продължението на неговия род.
Темата за възползването от животните, която не губи своята значимост и придобива по-голям смисъл с всеки изминал ден, са животинските хранителни продукти и особено месото им. Истината, че всяко нещо в природата е дадено под властта на човека, е причина, почти всички религии, а дори и някои философски течения, да поставят определени ограничения и специфични за тях правила, отнасящи се до месото и останалите хранителните продукти от животински произход. Докато едни от тях са силно фанатизирани и прекалени в забраните, други са оставили границите им определено тесни. Например, брахманите и някои философи забраняват за себе си коленето на животни и яденето на месото им. Причината да поставят тази забрана е, че приемат коленето на животните за коравосърдечност спрямо едно същество.
В ислямската религия е известено, че всяка възможност и благодат на земята е дадена като благослов и дар за човека и при условие, че изказва благодарността си, може да се възползва от тях. Като продължение на същото разбиране е било поощрено възползването от животните и особено от месото им, и поставяйки ограничения и забрани по тази тема, се е поискало те да бъдат спазвани (ел-Енам, 6: 142,145). Фиксиращите становища на ислямската религия представляват среден път между традициите и верските среди на земята, но и са в синхрон с естеството на човека и предишните небесни религии.
В Корана и в хадисите на Пратеника (с.а.с.) има разяснения относно месото, чието ядене е хелял или харам. Дарени са определени принципи и критерии за тях.
Понеже в Корана се подчертава, че всички възможности на земята са дадени под владението на човека, то разбирането, че основното правило по тази тема в исляма е позволението и че може да стане дума за забраната само при положение, че има довод в противоположната посока, се е приело от мнозинството ислямски учени.
Общата точка на разясненията от Корана, свързани със забраната по темата за храните е, че не трябва да се ядат неща, които са „хабайс” (нечисти и неприятни) и тези, които не могат да се приемат за „таййбат” (добри и чисти). Освен това неконсумирането на продукти и вещества, които са вредни за здравето, е едно от нещата, които налагат основните ислямски принципи (виж: ел-Бакара, 2: 195).
Конкретните забрани върху тази тема, дори в някои айети да са изброени в 10 точки, приемайки една част от тях в една и съща група, могат да бъдат събрани в 4 основни точки, споменати в 173-ти айет на сура ел-Бакара.
Това са: животно, което е умряло от само себе си или не е заклано по начина, по който изисква религията (мейте), пролятата кръв, свинското месо и животните, заклани в името на друг, освен Аллах.
Когато бъдат разгледани ограниченията, свързани с месото на животните, които са постановили Коранът и сюннетът, се вижда, че с това не се цели наказание – лишаване на мукеллефите от блага или придаване на святост на някои храни. Основната цел е насочването на мюсюлманите към действия, които да подхождат на човешкото достойство и чест, съблюдаване на страните, които са в тяхна полза, (осигуряване на полза и отстраняване на вредата). Има много мъдрости, които могат да бъдат разбрани при добро изследване на забраните по тази тема. И осигуряват на мюсюлманите качества, които ги отделят от последователите на останалите религии. Божествените заповеди и забрани са изпит, който отделя онези, които се подчиняват истински и от сърце на Аллах от останалите.
Ислямските учени, правейки иджтихад в светлината на пояснените цели и принципи, са се опитали да определят месото на кои животни като хелял или харам. Истина е, че в тези определения заедно с приемането или неприемането на някои хадиси и предания или различното им тълкуване оказват влияние местните обичаи и вкусове, различията в оценяването при прилагането на принципа върху конкретни случаи и, че на различни места едно и също животно се назовава с различни имена. От друга страна не може да се очаква всички видове животни на земята да бъдат назовани по имена в произведенията по фъкъх. Поради тази причина и във фъкъхската култура има богат запас от знания и разнообразни виждания и предпочитания по темата за животните, чиито месо се консумира или не.
Сухоземни животни. С групирането на животните, които живеят на сушата спрямо техните специфичности, може да се обясни религиозното становище за използването на месото им.
Животни, за които има единодушие, че яденето на месото им е хелял, са четири групи: месото на домашните животни от рода на едър рогат добитък, бивол, овца, коза, камила, заек, кокошка, гъска, патица, пуйка и др.; месото на дивите животни – елен, сърна, планинска коза, дива крава и зебра; факихите са единодушни, че месото на птици като гълъб, врабче, пъдпъдък, кос, чайка са хелял.
Позволението за консумирането на месото на една част от споменатите по-горе животни било пояснено в Корана (ел-Майде, 5: 1; ел-Хадж, 22: 28, 30), а другите – в обхвата на добрите и чисти неща, за които Коранът казва „яжте”. Ясно е, че тези животни не са хищни – не ловят плячката си с дългите си нокти и остри зъби и не се защитават с тях; Скакалецът е заел място в групата на животните, които са хелял за ядене (Бухари, Зебайх, 13; Муслим, Зебайх, 52).
Животни, за които се приема, че месото им е харам за ядене, са три групи: Свинята е забранена с ясно становище на Корана (ел-Бакара, 2: 173). Религиозното становище за възползването от различните части на свинята ще бъде разгледано по-нататък.
Това, че месото на животните, заклани в името на друг, освен Аллах, са харам, също се базира на коранична повеля (виж; ел-Бакара, 2: 173). Това е резултат от значението, което отдава ислямът за единобожието и категоричното поведение спрямо ширка (съдружаването с Аллах). В периода на невежеството арабите колели курбани в името на идолите и ги поставяли върху стените на Кябето. Това е причината да бъде заповядано споменаването на
Аллах при коленето им. Животните, които се колят при тържества, откривания и срещи не са в тази група, докато са заклани и се споменава името на Аллах, и докато не се придаде святост на личността или учреждението, за което се коли.
Забраната (харам) на месото на животното, наречено мейте, което не е било заклано по начина, който изисква религията или е умряло от само себе си, също се основава на ясно постановление от Корана. В 173-ти айет на сура ел-Бакара.
Религиозното становище за яденето на месото на животните, които са извън горе изброените групи, е спорно сред факихите. Докато някои се считат за хелял или харам от голяма част учени, които почти са близко до иттифак, относно някои други видове животни, се вижда, че между тях има равностойни разногласия.
Тези, които са от групата на хищните животни, тоест, които ловуват с четирите си дълги и остри зъби на долната и горна челюст и се защитават по този начин: вълк, лъв, тигър, леопард, маймуна, хиена, куче, котка, независимо дали са домашни или диви, са приети за харам от почти всички факихи. Това се отнася и за хищните птици, като орел, сокол, орел лешояд; птици, които дори и да нямат тези качества, по принцип се хранят с мърша – гарван, врана; животни, които по естество са неприятни – мишки и змии; насекоми – скорпион, муха, паяк и така нататък.
Според част от маликитските учени яденето на месото на хищници като лъв, тигър е хелял, според друга – въпреки че не е харам, е мекрух. Според разпространеното виждане в мезхеба малики, мекрух е и яденото на хищни птици като орел и сокол и на птици, които се хранят с нечистотии. Тези учени се съобразявали с това, че в Корана е забранено само свинското месо и общото разрешение в айета не може да бъде ограничено с хадис.
Дори да се каже, че ханефиите са тези, които държат най-тясно рамката при определянето на животните, чието месо се яде, и че маликиите я държат най-широка, то във вътрешността й има много различия при вижданията им. Поради различните определения дали някои животни ще се считат за неприятни или съобразно с тяхното естество да нападат и ловуват, се е получило разногласие и по становището за месото им. Например, според Ебу Юсуф и Мухаммед от ханефиите, някои учени
от шафиите, ханбелиите и маликиите, лисицата е хелял. Според ханефиите и шафиите мечката е харам, според маликиите и ханбелиите – хелял. Според достоверното виждане при шафиите, жирафът е харам, а в останалите три мезхеба – хелял. По същия начин в мезхеба шафии паунът и папагалът са харам, а в останалите три мезхеба – хелял. При ханефиите и ханбелиите таралежът е харам, а при шафиите и маликиите – хелял.
В тази рамка съществуват много детайли и разногласия. Според ханефиите извън горе изброените основни животни, които не се смятат за джайз, забранени са също: чакал, катерица, самур, белка, хиена, гущер, невестулка, ястреб, врана, кукумявка, костенурка, къртица, охлюв, и всички видове насекоми.
Има и такива животни, за които са изразени различни виждания относно това дали са джайз за ядене или не, поради това че има хадис или са свързани с него.
Въпреки че според четирите сунитски мезхеба заешкото месо е хелял, то според някои от сподвижниците на Пратеника, табиините и от муджтехидските имами като Ибн Ебу Лейля е тахримен мекрух.
Според общоприетото виждане в четирите мезхеба конското месо е хелял. А според Ебу Ханифе е тахримен мекрух. Дори и в произведенията „Захир-ур-ривайе” от ханефитската литература е окачествено като мекрух, а в преданието на Хасан ибн Зияд – харам. А според имамейн яденето на конско месо не е мекрух, а е джаиз. Тензихен мекрух е по-широко разпространено в мезхеба Ханефи. И сред мезхеба Малики има такива, които приемат яденото на конско месо като харам и други, които го смятат за тензихем мекрух.
Становището от четирите мезхеба за месото на питомното магаре е, че месото на опитомените животни, които се яздят, е харам. Една част от маликийските учени са го сметнали за тензихен мекрух, предадено е и виждането от някои сахабета и от ханефитския учен Бишр ел-Мериси, че месото на питомното магаре е хелял.
Що се отнася до месото на мулетата и подобните на тях, има три положения относно животното, появило се чрез съвкуплението на два различни вида: а) Ако на всеки един от двата вида животни месото им е хелял, то и това на новороденото от тях – също е хелял. б) Ако месото на всеки един от двата вида е харам, и това на новороденото от тях също е харам. в) Ако единият вид е от тези животни, чието месо е хелял, а другият – харам, според ханефиите и маликиите се взема за основно вида на майката. Според това и в четирите мезхеба е разпространено виждането, че мулето, чиято майка е магаре, е харам. Ако майка му е кон, то според Ебу Ханифе – е мекрух. Ебу Юсуф и Мухаммед смятат че не е мекрух. Освен това има виждане, което не прави разлика между това дали майката е кон или магаре, а защитава тезата, че месото на мулето е мекрух.
Водни животни. В Корана е известено, че морският лов и храната, придобита от морето, е хелял (ел-Майде, 5: 96; ел-Фатър, 35: 12). Когато Пратеникът (с.а.с.) бил запитан относно морето, той отговорил: „Неговата вода е чиста и мъртвото в него е хелял” (Ебу Давуд, Тахарет, 41; Тирмизи, Тахарет, 52). Принципът за позволеното както в тези разяснения, така и по темите, за които няма специално становище, е в основата на това, свързано с животните, които живеят във водата.
Видовете риби са хелял според всички мезхеби, дори няма необходимост да е уловена. Според Ебу Ханифе рибите, които са умрели от само себе си и са на повърхността на водата, не се ядат. Това виждане на ханефиите произтича от това, че са предпазливи от здравна гледна точка. Но онези риби, които са умрели от много топла или много студена вода, от притискане сред ледовете, от задържане във водата или след лов с анамирта, не се считат за умрели от само себе си и могат да се ядат. Когато се хвърля отрова във водата, за да се улови риба – ако умрат преди да са били хванати – могат да се консумират.
Така е и когато се хващат големи риби като риба меч, дори и да бъдат убити с удар по главата с твърд предмет, преди да са излезнали от водата – пак могат да се ядат.
Според ханефиите яденето на водните животни извън рибите (миди, жаби, омари, раци) не е хелял. Според останалите три мезхеба всеки вид животно, което живее само във вода, дори и да е умряло от само себе си, може да се яде, хелял е. Като паралелно на ханефиите има и друго виждане, което смята за хелял онези от водните животни, които приличат на тези от сушата, чийто месо се яде и обратно – не се яде – за харам.
Ханефиите са изтълкували по категоричен начин израза „мейте”, който минава в 3. айет на сура ел-Майде, приели са в обхватността на „хабайс” (нечисти и неприятни неща) видовете извън рибата. Мнозинството от факихи пък са взели за основно общия смисъл на израза „морски улов” от 96. айет на сура ел-Майде и са се основали на хадиса на Пратеника „Морската вода е чиста и мъртвото в нея е хелял” (Ебу Давуд, Тахарет, 41; Тирмизи, Тахарет, 52).
Земноводни животни. Относно тези животни като: жаба, костенурка, рак, змия, крокодил и така нататък има три виждания: Според ханефиите и шафиите яденето на този вид животни не е хелял, а маликиите – те могат да се консумират, те са хелял. Според ханбелиите не е хелял яденето на крокодил, жаба и змия, останалите – могат. Но за тези от тях, които имат топла кръв (като костенурка, хипопотам) се налага да бъдат заклани. За тези, които нямат – не се налага. Въпреки че ракът не е с топла кръв, разпространето виждане в мезхеба е, че трябва да се извърши действие вместо коленето (тезкийе), като се отреже някой орган или се прободе с острие. А от Ахмед ибн Ханбел се предава, че не се налага тезкийе.
Фъкъхски становища относно свинята. Свинското месо било забранено за мюсюлманите с ясен и категоричен израз както в Корана (ел-Бакара, 2: 173; ен-Нахл, 116:115), така и в хадисите на Пратеника (с.а.с.), иджматът (консенсусът), а и практиката на ислямската общност са в тази насока. Храните и напитките, забранени в исляма са доста ограничени и на първо място сред тях заема свинското месо. Даже единственото животно, което в Корана е забранено (тоест определено за харам) като вид, е свинята.
Всъщност яденото на свинско месо е харам във всички религии с божествен произход, например в еврейството и християнството. В Теврата (Тората) се пояснява, че свинята е нечиста и е забранено яденото на месото й и докосването й в мъртво състояние (Теснийе, 14/8).
Въпреки че в Евангелието свинята се принизява на места (виж: Матта, 7/6; Маркос, 5/11-14), няма ясен израз, който да забранява яденето на месото й. Но това се обяснява така: с цел да накара обществата, които имат определено трайни навици в тази насока, да приемат християнството, Павел е извадил от Евангелието словата, които забраняват свинското месо. Той взел за основно гледището, че „Не това, което влиза в устата, а това, което излиза от нея, мърси човека” (Матта, 15/11,18) и с думи като „Нещата, които се купуват и продават на пазара, могат да се ядат” (Първо писмо към Коринтяните, 10/25).
В Корана на няколко пъти се повтаря, че са забранени кръвта, свинското месо, мършата и закланото за друг, освен Аллах (ел-Бакара, 2: 173; ел-Майде, 5: 3; ел-Енам, 6: 145; ен-Нахл, 16: 115). Също в Корана се известява, че всяко нещо, което е чисто – е хелял за хората и че нещата, които са мръсни, са харам (ел-Араф, 7: 157; Та-ха, 20: 81; ел-Муминун, 23: 51). Пратеникът (с.а.с.) също постоянно потвърждавал тази забрана. Той повелил: „Аллах и Неговият Пратеник забраниха покупко-продажбата на вино, месото от мърша, свинското месо и идолите”. В продължението на хадиса той (с.а.с.) е казал, че използването на мършата в полирането на корабите, омасляването на кожите и в осветлението, е харам (Бухари, Бую, 112; Ебу Давуд, Бую, 66; Тирмизи, Бую, 61).
От гледна точка на яденето няма разлика между месото и маста на свинята и ислямските прависти са единодушни, че и двете са харам.
Що се отнася до използването на определени части от нея като лойта, козината или костите й за други цели извън хранене, тълкувайки съответните айети и хадиси, мнозинството от ислямските прависти заключили, че и те са нечисти и забранени (харам). За да разяснят забраната на свинското месо, ислямските учени твърдо наблягали на негативното влияние на свинското месо върху здравето и природата на човека и давали различни разяснения, свързани с разума, опита и науката. Но понеже тези неща, за които се споменава, не са истинската причина (иллет) за забраната на свинското месо, то становището харам (забранено) не се променя според това дали са налице или неспоменатите вреди.
Това, че развитите в ХХ век технологически възможности са отстранили някои от тези вреди, че свинското месо и мас се подготвят по други състави и начини или се използват като добавка, също не премахва тази забрана, защото дори и заповедите и забраните на религията непременно да имат разумна причина и обяснение, твърдението, че в наши дни всичко това може да се осъзнае и да се намери истинската причина, е сериозно. С увеличаването на научните разкрития и опити, мъдростта и целта в заповедите и забраните на религията, се разбират по-лесно. От гледна точка на мюсюлманина ислямските заповеди и забрани са истина, в която се вярва и да бъдеш мюсюлманин е възможно само със силната обвързаност към тях.
По темата за забраната на свинското месо и мазнината в ислямските общества има единодушие както в практиката, така и в правната доктрина. Но освен консумирането на свинското месо, са били оспорвани и много други фъкъхски въпроси, свързани със свинята. Сред тези неща могат да бъдат изброени съдът и водата, които свинята е докоснала с устата си, използването на четината, кожата, костите й, покупко-продажбата на свинята и т.н.
В ислямското право свинята не се счита за ценно имущество (мутекаввим) от гледна точка на мюсюлманите. Един мюсюлманин, освен че не може да има право на собственост върху свинята, но и при положение, че бъде убита нарочно, не се налага обезщетение, в случай, че се открадне, крадецът не трябва да се наказва. А въпросът дали свинята се счита за имущество за немюсюлманите, е спорен. Според ханефиите и маликите, тя е имущество и ако бъде убита, трябва да бъде дадено обещетение за нея.
Една голяма част от ислямските прависти са на мнение, че и докато е жива, свинята е нечиста и по тази причина слюнката, потта й и всяко нещо, до което се е докоснала, е неджис (нечисто). И поради тази причина съдът, който е докоснала с устата си, трябва да бъде измит седем пъти, като единият от тях да е с пръст. Маликитските прависти пък казвали, че докато е жива, тя също като кучето, не е мръсна. Практическият резултат от това разногласие се проявявал по темата за чистотата и почистването на водата, в която е влезнала свиня или е паднала слюнка от нея. Докато мнозинството от ислямските прависти мислели, че кожата й е мръсна и не може да се използва, дори и да бъде обработена, някои прависти като захириите, Ебу Юсуф и Ибн Хазм били на мнение, че щавената кожа може да бъде използвана. Една част от правистите пък казвали, че тази кожа може да се използва като покривка, палатка и постелка без да има контакт с вода, а не в тези, които се използат за течности като мяхове. Използването на свинския косъм за игла или четка за боядисване било прието за джайз от мнозинството ислямски прависти, поради необходимостта, която са изпитвали в онзи период. При положение, че свинята (или част от нея), се стопи, изгние и се превърне в друго вещество, според мнозинството от ислямските прависти се вземало за основно новообразувалото се вещество. Що се отнася до наличието на мас и подобни на нея вещества, произведени от свинята и са в някои защитни смеси, този въпрос може да бъде свързан с по-горе споменатото становище.
Колене на животните. От общия разказ на Корана се разбира, че земните блага са създадени, за да се възползва човекът от позволеното и чисто препитание, както пожелае и да благодари на Създателя си. Позволението и разрешението са основните правила за използването на земните блага, но когато е било необходимо, са се привеждали доста ограничения. Както критериите, които ислямът е поставил относно животните, чиито месо се яде или не, така и постановленията, относно условията и методите за колене на животните, са важна тема от гледна точка на здравето, храненето и религиозните задължения.
Яденето на животните чрез колене и проливане на кръв се приема като специфично качество само за човека. Всички небесни религии са единодушни относно необходимостта на този метод, а в еврейството и днес се набляга върху темата с чувствителност. В християнството същото е трябвало да се възприеме, но Павел, за да разпространи религията в обществата с различни култури и традиции, е премахнал религиозните фиксации по темата за храните и напитките до почти нулева степен. Поради това, в християнството коленето на животните е загубило свойството си като религиозно постановление. Въпреки че ислямската религия е свела до минимум забраните и ограниченията по темата за храните и напитките, тя утвърдила принципа, че живеещите на суша животни, чието месо се яде, ще бъдат хелял единствено, когато са заклани на практика или хукмен (тоест да се даде становище), че са заклани. В противен случай те са мейте (мърша) и тяхното месо не може да се яде.
В книгите по фъкъх, темата за начина за колене на животните се разглежда като отделна част под заглавието „Зебайх” (ед. ч. зебиха). Коленето на животните в класическата литература се изразява с думите „зебх и тезкийе/ зекят”, а като специфично за камилите – с думата „нахр”. Понеже коленето и проливането на кръв не е условие за животните, които живеят само във водата като рибите, то когато се говори за начина на колене и заколването като правило, се имат предвид тези, които живеят само на сушата и тези, които живеят както на сушата, така и във водата. Понеже темата е близко до хеляла и харама и е важно становище на религията, свързано с яденето и пиенето, то в подтеми като; начин на колене; личността, която коли; закланото животно, има място за подробни фъкъхски постановления.
Животно, което се коли. По принцип коленето дори и да се отнася за животни, чиито месо се яде, при тези, чиито месо не се консумира, има определени фъкъхски последствия. Според ханефиите, въпреки че не е хелял яденето на месото им, ако се заколят животни, които се считат за чисти, докато са живи, може да се използват кожата, перата или космите им. Ако не се заколят, кожата им става чиста единствено след обработването.
Що се отнася до животните, чието месо се използва, те са хелял за ядене единствено, когато са практично или постановено заклани. Не се налага коленето на животни от вида на рибите и на скакалеца от тези, които са хелял за ядене. В един хадис Пратеникът на Аллах (с.а.с.) повелил: „Водата на морето е чиста и мъртвото в него е хелял” (Ебу Давуд, Тахарет, 41). В друг хадис пък е известил, че две от животните, които са умрели без да бъдат заклани, са хелял за ислямската общност – рибата и скакалецът (Муснед, II, 97).
Докато ханефиите смятали само рибния вид за хелял от животните, които живеят в морето, другите мезхеби като правило приели за хелял и останалите, които живеят само във водата и не се налага коленето им. Дори и да е спорно сред факихите кои видове от животните, които живеят както на сушата, така и във водата, са хелял или дали се налага тяхното колене, натежава мнението, че онези от тях, които имат топла кръв, ще бъдат хелял единствено чрез коленето. Обикновено ловуването и убиването по съответния начин на дивеча е в статута на коленето (тоест като колене), е необходимо при онези животни, които са били още живи, когато са били хванати, да бъдат отделно заклани.
По време на коленето животното трябва да е живо, смъртта му да е последствие от коленето. Ако животното е умряло от само себе си (мейте), месото му ще бъде харам, и дори да бъде живо по време на коленето, по тази тема има различни критерии. Например, мнозинството от факихите казвали, че по време на коленето животното трябва да се движи и кръвта му да тече. Според Ебу Ханифе е достатъчно да се знае, че животното е живо, а според Ахмед ибн Ханбел – кръвта да протече. Условието смъртта на животното да е настъпила вследствие на коленето, допълва условието за живот.
Качества на колещия животното. Онзи, който коли животното, трябва да бъде разумен, да притежава силата да разграничава (темйиз), да бъде мюсюлманин или от ехл-и китаб2, ако коли дивеч да не е в ихрам, да коли животното единствено в името на Аллах. Няма разлика дали колещият е мъж или жена, но и не се налага да е зрял (балиг). По принцип е достатъчно да притежава сила на разграничаване дотолкова, че да осъзнае коленето в името на Аллах. Сред тези теми ваджиб е становището за животните, заклани от християните и евреите, които са в статута на ехл- и китаб.
Становище за животното, заклано от ехл-и китаб. Онези, които всъщност са повярвали в Аллах като евреите и християните, последвали Неговия Пратеник и са били последователи на праведната религия, след време са се отдалечили от правия път и не вярвали в последния истински Пратеник Мухаммед (с.а.с.), са били наречени ехл-и китаб. Разграничавали са ги от езичниците и идолопоклонниците, но било позволено на мюсюлманите да се омъжват за техните момичета и да консумират храната им. В Корана се повелява: „Днес ви бяха разрешени благата и храната на дарените с Писанието, че е разрешена за вас, и вашата храна е разрешена за тях, и целомъдрените жени от вярващите, и целомъдрените жени от дарените с Писанието преди вас, ако им дадете техните отплати с целомъдрие, а не с разврат и без да се взимат приятели. А който се отрече от вярата, делото му се проваля и в отвъдния живот е сред губещите.” (ел-Майде, 5: 5). Айетът има общ начин на изразяване и обхваща всичко, с което се хранят и пият ехл-и китаб извън тези, за които има специални забрани като свинята, виното, мършата и така нататък. Заедно с това част от споровете, свързани с темата, се срещат в източниците по фъкъх и все още пазят своята съвременност. Първият от тях е проблемът кои хора от останалите религии ще се считат за ехл-и китаб. В Корана е ясно, че с този израз се определят евреите и християните. Въпреки че имат доста отклонения, тъй като в основата си носят вярата в Аллах, са приети за ехл-и китаб. Има ислямски учени, които смятат огненопоклонниците (меджуси), сабиите, будистите и брахманиите в обхвата на ехл-и китаб.
Спорен е и начинът на колене на ехл-и китаб дали е правилен или не. Според мнозинството от ислямските учени – закланото от ехл-и китаб може да се яде при условие, че се спази начина на колене, който ислямската религия предвижда, тоест, че гръклянът на животното бъде прерязан с остър инструмент. Според една група от ислямските учени, сред които е и маликитският факих Ибн-ул-Араби, за да се яде онова, което е заклано от ехл-и китаб, е достатъчно да бъде валидно според собствената им религия. Според това животното, което според ислямa е хелял за ядене, ако е било заклано или убито от християнин или евреин по начин, който съответства на религията му, месото му може да се яде и от мюсюлманите. Ако според религията им не се яде, то и мюсюлманите не могат. От друга страна въпреки че не е условие ехл-и китаб да са споменали името на Аллах по време на коленето (тесмийе), ако животното е заклано за друг, а не за Аллах, то властва мнението, че месото на животното не се консумира.
Тесмийе/ Изричане на бесмеле. Понеже монотеизмът, който продължава от Адем (а.с.) досега, изгражда същността на ислямската религия, която е водила безпощадна и постоянна битка срещу всички видове ширк (съдружаване с Аллах). Като последствие от това е забранила споменаването на друг, освен Аллах по време на коленето или коленето на животно като курбан за друг, а не за Аллах и яденето на месото му (ел-Бакара, 2: 173; ел-Майде, 5: 3). Един от четирите вида храни, за които е известено в Корана, че са харам (след мършата, кръвта и свинското месо), са закланите за друг, а не за Аллах животни (ел-Бакара, 2: 73; ел-Майде, 5: 3; ел- Енам; ен-Нахл, 16: 115).
С този израз на първи план се имат предвид животните, заклани и поднесени като курбан (жертвоприношение) за идолите. Също така се въстава срещу светоста и прекланянето на други същества и сили, освен Аллах и се изтъква мисълта, че Аллах е един единствен Създател и трябва да се прави ибадет единствено на Него. Забраната за коленето на животно за друг, освен Аллах, също трябва да бъде разбрана като прeцизност в опазването на убеждението за единобожието в исляма и предотвратяването на съдружаването.
А въпросът дали е условие споменаването на името на Аллах, когато мюсюлманите колят животното и в каква степен е условие, е спорно сред ислямските прависти. В Корана по темата се повелява: „Яжте от онова, над което е споменато името на Аллах, ако вярвате в Неговите знамения!” (ел-Енам, 6: 118) и „И не яжте от онова, над което не е споменато името на Аллах! Това наистина е нечестивост.” (ел- Енам, 6: 121).
Но какво се има предвид в тези айети е спорно. Дали е забрана яденето на месото на онези животни, заклани за друг, освен за Аллах и мюсюлманинът да коли своето животно в името на Аллах, или произнасянето на бесмеле, когато се коли. Понеже захириите смятали за условие бесмелето при всички положения, били на мнение, че закланото от човек, забравил или нарочно изоставил изричането на бесмелето, не може да се яде. Като се започне от ханефиите и маликиите мнозинството от факихи, приемали за условие бесмелето по време на коленето, освен ако не се забрави, но ако се изостави нарочно – месото на животното не може да се яде.
Това, забравилият да спомене името на Аллах, постановено (хукмен) да се смята, че е казал бесмелето, се основава на хадиса от Пратеника (с.а.с.), който казал: ”Премахната е от моята общност отговорността за онова, което са извършили поради объркване, забрава и принуждение” (Бухари, Худуд, 22; Ебу Давуд, Худуд, 17).
Целта от условието за тесмийе (споменаването на Аллах) или бесмелето, е колещият да спомене името на Аллах по време на ритуала. „Сметнато е за мустехаб да каже – Бисмиллях, Аллаху екбер”. Достатъчно е да каже Бисмиллях или да спомене някое друго от имената на Аллах с условието да не е дуа.
Инструмент, който се използва в коленето. При коленето на животното, основното е да бъде пролята кръвта му без да се причинява мъка и болка. Това е възможно единствено с използването на остър инструмент. Според ислямските учени достатъчно е да бъде остър дотолкова, че да отреже необходимите места и да пролее кръв. Не е важно от какъв материал е – желязо, дърво, камък и така нататък. Коленето с тъп интрумент, който причинява страдание на животното, е мекрух. Животните, които са убити (без да са били заклани, докато все още са живи) с техники, които се използват по различните места на света в наши дни като електрически шок, пистолет, карбондиокситен газ, удряне с чук или токмак по главата, вкарването на шиш в гръбначния мозък – ако убиващият е мюсюлманин – попадат в групата, за която в 3. айет от сура ел-Майде се известява, че месото им е харам. Това е така, защото животното трябва да бъде живо по време на коленето и смъртта да е настъпила вследствие на това. Но ако се прави с намерение да се упои животното или да осигури припадъка му и по- късно – докато е живо се заколи съответно с метода – тогава месото му се яде. Трябва да се внимава извършеното действие да не унищожи напълно нервната система на животното, че да няма сила да се движи и да въпрепятства изтичането на кръвта. Ако колещият е от ехл-и китаб – според една част от фъкъхите – мюсюлманите също могат да хапнат от животното, което в техните религии се яде.
Начин на колене. Коленето на животните се разделя на две: ихтияри (действително) и идтирази (постановено, неизбежно). Коленето на домашните животни, чието месо се яде в нормални условия, става чрез прерязване на хранопровода и дихателната тръба, под челюстта, както и на двете големи вени (зебх). А при камилите – със забиването на нож там, където се събират гърлото и шията (нахр), нарича се „ихтияри – действително колене”. Докато Ебу Ханифе смятал за достатъчно прерязването на най-малкото от трите от тях, а Ебу Юсуф да се прережат хранопровода, дихателната тръба и едната от двете големи кръвоносни вени. Имам Мухаммед бил на мнение, че трябва да бъде прерязано всяко едно от тях.
Докато шафиите и ханбелиите приемат, че е достатъчно да се пререже хранопровода и дихателната тръба на животното, другата част от факихите приемат, че трябва да бъдат прерязани и кръвните вени, заедно с другите два органа на животното. Този и подобни спорове, са свързани с начина на колене, целта е животното да умре по-бързо и без да се мъчи, и кръвта му да изтече по един свободен начин. При положение, че някое животно, което е диво или е домашно, но не може да се хване, за да се постави да легне и бъде заклано, ако се нарани по някакъв начин (с нож, стрела, огненострелно оръжие) и изтече кръвта му, то тогава животното се смятало за заклано. На едно място, където се намирал и Пратеникът (с.а.с.), била ударена със стрела камила, която избягала и не можели да я хванат. Пратеникът, освен че одобрил това, но и заповядал да бъде направено същото в подобни положения (Бухари, Зебайх, 15-18; Муслим, Едахи, 4). Този метод, към който се прибягвало по неизбежност, се наричал „идтирари колене”.
По време на коленето се препоръчвало: животното да легне върху лявата си страна, да бъде обърнато към посока къбле, инструментът за колене да бъде остър, да не причинава страдание. Когато се поставя да легне на земята и когато се коли да не се остри ножът пред него, да не се оставя да чака много време и както при всяко дело на мюсюлманина, така и когато коли курбан, се е наблягало върху принципа да се отнася по най-уместния и разумен начин.
Малкото, което е в корема на закланото животно. Ако малкото е живо и доносено в корема на майката, колейки го, може да се яде. Ако е малко и недоносено, чиито органи не са напълно развити – не се консумира. Ако е мъртво и се разбере, че е умряло преди коленето, яденето от месото му е харам. Ако смъртта му е настъпила с коленето на майката, голяма част от факихите са на мнение, че яденето му е джайз. По тази тема те взели за доказателство хадиса, в който се предава от Пратеника: „Коленето на майката е заколване и на малкото, което е в корема й.” (Ебу Давуд, Едахи, 18; Тирмизи, Етиме, 2). А според Ебу Ханифе и ученикa му Зуфер, понеже малкото не може да се извади живо и не може да се заколи, се счита за мейте (мърша).
Лов и ловуване
В тесния и технически смисъл, ловуването е хващане на животно, чието месо се яде, по природа е диво, бяга от човека и не може да се придобие нормално. Но в широкия си смисъл ловуването обхваща и животните, чието месо не е хелял, за да се възползват от останалите му части. Има много специални становища, свързани с видовете животни, чиито месо е хелял за ядене или не е в ислямската религия и относно коленето на животните, които живеят на сушата и могат да се консумират според религията. Основното правило по въпроса за месото на сухоземните животни, които са от хелял видовете, е да бъдат заклани според начина, който изисква религията, за да се яде месото им. Докато същото правило е трябвало да се приложи и за дивеча, тоест да не се разрешава яденето на месо от животно, придобито чрез лов, а не чрез колене. В определени положения дивечът е бил изключен от това правило. Както ще се види по-долу, когато се хване дивеч, ако животното все още е живо, отново трябва да се заколи. В противен случай месото му не е хелял.
Религиозно становище за ловуването. Ислямската религия се е намесвала в живота на индивида и обществото, когато било необходимо и задължително, не е правела ограничения в това какво вършат хората, докато няма негативен резултат. За това и във всекидневието основното е позволението и разрешението, а забраната и ограничението се приемат като изключение. Така е и при ловуването. Отдавна хората започнали да ловуват, за да осигурят храната си или, за да се възползват от някои определени части на животните като кожата, космите, костите и така нататък. Религията е взела за основно свободата и позволението, а необходимата подредба и ограничението е оставила на обичая и потребността на обществото. Подобен смисъл има и в това да се споменава в Корана, че всичко, което е на земята, е създадено за човека (ел-Бакара, 2: 29), и всички същества и възможности на земята и на небесата са под заповедта му като благодат от Аллах (ел-Гашийе, 45: 13). Като принцип ловуването е хелял (ел-Майде, 5: 94-96).
Условия.В Корана и особено в сюннета на Пратеника има постановления, че ловът, от който може да се възползва мюсюлманинът, трябва да носи някои определени качества. Понеже темата за ловуването има връзка със становищата за животните, чиито месо е хелял или харам за ядене, факихите стигнали до единодушие върху някои от тях, а относно други, поради разликата в доводите – до различни заключения. Онези, които ще ловуват и ще се възползват от животните за лов, трябва да знаят становищата във фъкъхската литература. Има някои условия, за да бъде хелял яденето на месото на животното, придобито чрез улов. Те са събрани в три основни групи:
Условия, свързани с ловеца и начина на ловуване. Ловуващият трябва да е способен да коли животното според религията. Ловът на мюсюлманина, който умее да разграничава (темйиз), е хелял според всички ислямски учени. Според мезхебите ханбели и малики месото на животното, уловено от хора, като психически болни или малки, които не могат да разграничават, не е хелял. Въпреки че и в мезхеба Ханефи способността темйиз е принцип, то животното, уловено от малко дете, което не умее да разграничава, но знае значението на бисмиллях и се е насочило към лова, от психически болния и от пияния, може да се яде. А според шафиите не е условие ловуващият да има способността да разграничава.
Това, което е уловено от ехл-и китаб, се консумира. Но не е джайз да се яде животно, уловено от идолопоклонниците и вероотстъпниците. Месото на дивеча, уловен от хора, чиито улов не се яде и тези, които имат правоспособност да го практикуват, също не се ползва.
Ловецът трябва да е направил нийет за лова или да е пуснал ловното животно след дивеча. Ако това условие не се е осъществило, ако животното, което е джайз за ловуване, е уцелено с пробен изстрел или безразборен, или пък ако ловното куче само е тръгнало след него и го е убило – този улов не е хелял. Но ако ловното животно само тръгне след дивеча и ловецът веднага спомене името на Аллах и го насъска, според ханефитският и ханбелииският мезхеб е хелял. В това положение ловното животно се счита за пуснато от собственика. При маликиите и шафиите (според приетото виждане) яденето на подобен улов не е хелял. В произведенията на мезхебите малики, шафии и ханбели това условие било детайлизирано – ловецът да е видял улова и да е определил мястото му.
Когато ловуващият използва оръжието си или пуска ловното си животно, трябва да спомене името на Аллах и да не го изоставя. Въпреки че ислямските учени приемат споменаването на името на Аллах по време на лова като религиозно задължение, те са предявили различни виждания относно степента на това задължение. Някои учени по хадис и муджтехиди сметнали изричането на бисмиллях от ловеца като условие при всички положения, независимо дали нарочно или забравяйки не се е изрекло „бисмиллях”, те не са приели за хелял този улов. Според голяма част от учените факихи също както при коленето на животното, така и при лова, забравянето на бесмелето от страна на ловеца, не е проблем. Ловецът, забравил да каже бесмеле, се счита, че го е казал.
Ловецът не трябва да се занимава с нещо друго, след като стреля с оръжието или след като пусне ловното животно подир него и в момента, когато хваща ранения дивеч. Това, което трябва да прави ловецът по време на улова, е да гони уцеленото животно и да го хване. Той трябва да се добере до дивеча преди да е умрял и да го заколи според начина, който изисква религията. Ако е небрежен и дивечът умре по естествен начин, месото му не се яде.
Човекът, който ловува животно, което живее на сушата, не трябва да е в ихрам за хадж или умре. В Корана се повелява: „А ви е възбранен ловът по сушата, докато сте още на поклонение.” (ел-Майде, 5: 96). Но между факихите имало разногласие относно становището за дивеча, уловен от човека, който е в ихрам, и даден на тези, които не са – дали е позволен за тях или не. Ебу Ханифе, Шафии и Ебу Севр сметнали за джайз яденето на дивеча от този, който не е в ихрам, а Имам Малик е приел този улов за мейте (мърша), не е сметнал за хелял да се яде от него. „Разрешен ви е уловът от морето и яденето дори на изхвърленото от него за възползване от вас и от пътниците. А ви е възбранен ловът по сушата, докато сте още на поклонение. И бойте се от Аллах, при Когото ще бъдете събрани!” (ел-Майде, 5: 96), не е забранено ловуването на морски животни, докато човекът е в ихрам.
Условия, свързани с животното, което ще се ловува. За да се яде месото на животното, придобито чрез лов, трябва да бъде от тези, чието месо е хелял. Този въпрос беше разгледан подробно в предишната тема, но и сред факихите този въпрос е бил поставен с доста различни виждания и подходи. Ловуването на животни, чието месо не се яде, но пък се използват други техни части като кожа, вълна и кост, е джайз.
Животното, което се ловува, трябва да бъде от рода на дивите. Сред факихите има единомислие, че е джайз придобиването чрез улов и яденето на месото на рибите и рибния вид от морските животни и на тези, които живеят на сушата, не са домашни и месото им е хелял за ядене. Домашните животни подлежат на нормален метод на колене. А ловуването на животни, които са домашни, но впоследствие са подивели, е спорно. Според мезхебите извън маликиите, разрешено е ловуването на домашни животни, които не могат да се хванат и заколят. А според мезхеба малики, не е хелял този вид животни да се ловуват и да се яде от месото им.
При положение, че уловеното животно умре преди коленето, то смъртта му трябва да бъде поради улова. Ако умре поради друга причина, месото му не се яде. Същото е и с животното, което се е удавило, след като е било ранено или умряло при падене. А ако раненото животно умре при падане и удряне, неговата смърт се счита вследствие на улова. Ако ловецът не може да намери известно време дивеча, който е ранил, после го открие умрял – тогава са необходими три условия, за да може уловеното да се счита за хелял: а) Ловецът не трябва се съмнява, че дивечът, който е намерил, е умрял, удавен във водата или търкалящ се в някой дол. б) Той трябва да знае и да е сигурен, че животното, което е намерил, не е ранено от някой друг или не е уловено от неговото ловно животно. Той трябва да знае и да е сигурен, че е уловено от самия него. в) Уловеното животно не трябва да се е развалило и да има лоша миризма. Ако е така, може да предизвика здравословен проблем, тогава не е хелял да се яде от него.
Ако животното, което се ловува, бъде хванато ранено и има възможност за колене, тогава трябва да се заколи съобразно съответния му начин. Ако не се заколи поради вината и небрежността на ловеца, месото му не се яде. Докато има възможност за действителното колене (ихтияри), то постановеното (ид`тирари, неизбежно) колене не е валидно. Ако ловецът е достигнал до животното, което преследва, докато все още не е загинало, се имат предвид следните положения:
Ако дивечът все още не е умрял, трябва да бъде заклан. Ако коленето се изостави нарочно или по небрежност, животното се счита за „мейте – мърша” и не е хелял. Ако не е заколено поради липса на време, според виждането в мезхеба ханефи не се яде, но, правейки истихсан, се е постановило, че може да се яде и това виждане било по- приемливо. Шафиите и ханбелиите пък относно становището за незакланото в това положение животно са взели за основно дали ловецът има вина за това или не. Ако няма вина – ако животното е загинало в момента, в който той изважда или търси ножа си или когато се е готвел да го коли, месото му може да се яде. Но ако има вина, например, ако няма нож или пък по погрешка е плъзнал обратната му част и животното е умряло без коленето да бъде изпълнено, то месото му не се яде.
Условия при оръжията за лов. Ловът се прави или с раняващи и убиващи оръжия като ловна пушка, лък, копие или пък с животни, обучени за тази работа – куче, сокол, ястреб и така нататък. В Корана и сюннета в резюме са споменати някои средства, които да се използват, докато се ловува, а в произведенията по фъкъх темата за качествата, които се търсят, е разгледана по-подробно.
Средствата в ловуването се разделят на две части: оръжия и животни:
Оръжието трябва да е разкъсващо (режещо, пробиващо) и да проникне в тялото на дивеча като сачмите и куршумите.
След като ловджията уцели животното, дори и да не може да го заколи, то е ранено и върху него се е споменало името на Аллах, не се налага да се коли отново. След откриванетонаогнестрелнитеоръжия възникнали някои разногласия около темата. Една част от хафитските и маликииските фъкъхски учени взели за основно свойството на обгаряне на куршума, не са сметнали за джайз яденето на направения по този начин лов (ако не се е стигнало до него преди да умре и не е заклано), но това виждане не се приело сериозно.
Ако ударът от хвърления към дивеча нож, меч или други подобни, отреже орган от тялото му, то дивечът се яде, защото е ранено и е като при коленето му. Ако обаче те само ранят дивеча, той се смята за заклан и е хелял месото му. Но както се поясни и по-рано, ако дивечът е все още жив, когато се хване, отделно трябва да се заколи.
От гледна точка на свойството да пробива, не е прието за джайз да се ловува с камък, дърво и подобни предмети. Но ако ранят или убият животното се смята, че този улов може да се яде. Хадисът на Пратеника, станал основа за това разделение и е помогнал на факихите във вижданията им: Когато от сахабетата Ади ибн Хатим попитал за становището на лова, който извършил с ми’рад, едната страна била остра и пробиваща, а другата – тъпа, Пратеникът повелил: „Ако си го ударил с острата част и си го наранил, яж, а ако си го ударил с тъпата – не го яж, защото то е уекизе (тоест умряло е от удар)”. Учените дори и да са направили различни пояснения относно качествата на оръжието, което в онзи период се е наричало ми’рад, мотивът в хадиса е в еднакъв паралел със забраната в Корана (ел-Майде, 5: 3) на животните, които се наричат „меукизе” (убити с удар). Дори и да е с предмет, който не може да реже, пробива или разкъсва и животното бъде хванато преди да умре и заклано по съответния начин, то е хелял за ядене.
Напитки
Въпреки че съобразно речниковото си значение думата „напитки” обхваща всички течни вещества, които могат да се пият, то както в религиозната литература, така и в обичайната употреба, е лично име на упойващите течни вещества, които са забранени от религията или чиито религиозни становища са спорни. В произведенията по фъкъх по принцип разделът, отделен за тази тема, е озаглавен „ел-ешрибе”. Когато в турския език се каже „ички – алкохолна напитка”, се разбира същият смисъл, тоест течности с алкохол, забранени за пиене от религията.
Навикът и зависимостта от алкохола, които са с минало колкото човешката история и се срещат почти във всички периоди и общества са били в голяма степен разпространени и в хиджазо-арабското общество от периода, когато Коранът бил низспослан. Понеже ислямът е религия на милостта, която цели да напъти човечеството, да отдалечи хората от гнета, отклонението и злините и да ги доведе до спокойствие и ред, е забранила напитките, които опияняват. Тя не е оставила човека сам в битката, която ще води със своя разум и воля срещу този навик и зависимост, била е неговата подкрепа и опора.
В Корана се повелява: „О, вярващи, виното, играта на късмет, кумирите и стрелите са нечистотия от делото на сатаната. Странете от нея, за да сполучите! Сатаната цели именно да всее между вас вражда и ненавист чрез виното и играта на късмет, и да ви възпре от споменаването на Аллах, и от намаза. Не ще ли престанете?” (ел-Майде, 5: 90-91). Този айет е най-последният, низпослан по темата за алкохола. Понеже в арабското общество от онзи период употребата на алкохол била много разпространена, Коранът го забранил постепенно, за да подготви хората за това.
Според преценката на Айше (р.анха), забраната за алкохола не е дадена наведнъж, а постепенно. Това помогнало тази заповед да се приеме лесно и да се вмести, без да срещне недоволство, съпротива и възражение. Поради тази причина и в низпосланите по-рано айети (ел-Бакара, 2: 219; ен-Ниса, 4: 43) не се използва ясен и категоричен метод на забрана, а само се пояснява, че е голям грях и да не се кланя намаз, ако човекът е пиян. Когато в обществото напълно са се настанили вярата в Аллах и доверието, че ислямът винаги иска най-доброто и правилното за всяко нещо, а забранява само лошото и грозното, по тази тема била низспослана и категоричната забрана, за която се споменава по-горе.
Ислямските учени, които осъзнали основните принципи и забрани на исляма, поясненията и практиките на Пратеника (с.а.с.) и са ги прехвърлили в обществото, в което са живели, са се спрели подробно на същността и целта на забраната за алкохола. Така в историята на ислямската култура се натрупал богат запас от знания и литература по тази тема. В ислямското право спорът за това как да се наричат виното и останалите алкохолни напитки, които опияняват, производството и употребата им, дори в други сфери, освен пиенето, дали са нечисти „неджис” според религията или не, са само едната страна на този богат запас от литература.
Езиковите спорове на ислямските прависти, свързани със смисловата рамка на думата „хамр” (вино), в крайна сметка е методологичен спор, за да определи обхвата на забраната за хамр в Корана и довода, на който се базира забраната за алкохола. Мнозинството от факихите се ръководили и от споменатия по-горе хадис и били на мнение, че всички видове алкохолни напитки, които опияняват, независимо от техните наименования, количество и вещество, от което са произведени, са хамр и че забраната в айета обхваща всички напитки от този вид. Мнозинството от шафиите, от ханефиите Ебу Юсуф и Имам Мухаммед и някои маликии определили, че правилно би било да се казва хамр на опияняващите напитки, произведени само от грозде. И мнението на Ебу Ханифе било в тази насока. Но това разногласие, свързано с наименованието, е важно да разясни на кой метод и довод се базира забраната за виното, което се добива от грозде, и останалите алкохолни напитки. Според първата група, докато всички тези напитки са забранени с ясно и категорично постановление на Корана, то втората група е на мнение, че в Корана е забранено само виното, а другите напитки са харам с пояснението на Пратеника (с.а.с.) и кияс (аналогия) с виното.
Във всички фъкъхски мезхеби, включително и в ханефитската школа, основното виждане е, че всички напитки, които опияняват, са харам. Това е така, защото с времето те създават навик и зависимост – който пие малко постепенно увеличава и количеството. Всъщност малкото пиене е началото на опасния път, който в крайна сметка води човека до хроничен алкохолизъм. Поради тази причина най-сигурният път за предотвратяването на алкохола е бил забраната и на малкото и на многото количество. Впрочем, в методологията на фъкъха забраната на алкохола не е била обвързана със субективното влияние и резултат, който се променя от човек на човек като „напива”, а към обективен критерий като „опияняващ”. Поради тази причина пиенето им и да не се напие човек, е прието за харам, независимо от количеството.
За да се въздейства и има резултат в борбата с алкохола във фъкъхската литература се вижда, че в повечето случаи дори индиректните и помощни действия, които водят до употребата на алкохол и навика са били разгледани в обхвата на забраната за алкохола, били поставени в точката по линията на мекруха и харама. Впрочем това, че виното се счита за неуважавана стока и нечисто вещество; че пиянството се приема като тежко провинение и този, който пие, се наказва; това, че търговията с алкохол е забранена и лечението с алкохол е неприемливо; че човекът, който е в компания, в която се пие алкохол, се порицава, са част от усилията на ислямската религия да спаси човечеството от увлечението му по алкохола и да изтръгне корена му от обществото.
В един от хадисите си Пратеникът (с.а.с.) известил, че произвеждащият алкохол, този, който го кара, носещият, раздаващият, продаващият, получаващият приходи, купуващият, черпещият и харчещият парите, спечелени от алкохола, са проклети; порицал е тежко тези групи хора, които имат пряка връзка с него (Ебу Давуд, Ешрибе, 2; Тирмизи, Бую, 58; Ибн Мадже, Ешрибе, 6). Мнозинството от ислямските учени заедно с хадиса и принципа да не се помага на никой, който извършва грях, не намират за правилно да се съдейства за производството и консумирането на алкохол, включително и продаването на грозде на човека, който ще произвежда вино. Ханефитските учени пък били на мнение, че вина и грях са само пиенето и производството на алкохола и че тези действия, които не водят директно до това – докато не се направи причинно-следствена връзка помежду им – трябва да се разглеждат в отделна тема.
Но тези подходи на ханефитските факихи, свързани изцяло с правната логика не означава, че по темата за битката с алкохола, нямат чувствителност. Всички факихи съобразно хадиса на Пратеника, в който се забранява стоенето на маса, на която има алкохол, показват, че мюсюлманинът не трябва да бъде в компания с алкохола, трябва да се опита да предотврати пиенето, ако силите му не достигат – да напусне. Това също е въздействаща мярка за възпрепятстването на алкохола в обществото и свеждането до минимум на срещите на новото поколение с лоши примери.
И в използването на алкохола за лечение има подобен подход. Когато Пратеникът бил попитан за използването на виното като лекарство и лечение, той повелил: „То не е лекарство, а болест.” (Муслим, Ешрибе, 3; Ебу Давуд, Тъб, 11). Затова ислямските учени не приели за джайз да се пият или използват напитки за лечение. Използването на алкохолни вещества при правенето на лекарствата е отделна тема и като правило е джайз. Тук става въпрос за пиенето на алкохолни напитки с лечебна цел. Заедно с това при положение, че няма друг вид лекарство, когато медицински е установено, че алкохолът ще излекува дадена болест, използването му като лекарство е зарурет (неизбежност). Ограничено и временно може да се сметне за джайз. Но не трябва да се забравя, че човекът е склонен да се опира на една дузина оправдания и да си създава мотиви, че е много трудно да се отнася реалистично и искрено по тази тема. За това трябва да се вземат специализираните мнения на лекарите, в чийто професионализъм се има доверие и се вярва, че уважават религиозните убеждения на ислямската религия.
Като естествено последствие от решителността на исляма в борбата с алкохола, в ислямското право виното и останалите напитки не са били приети правно за стока, която заслужава опазване (мутекаввим). Не е признато купуването и продаването им. Тъй като алкохолните вещества се използват при правенето на лекарства, за почистване и горива, е ясно, че тяхното становище е различно.
Трябва да се поясни, че несчитането на виното и алкохола за стока от правна гледна точка е според мюсюлманина, а правото за пиенето му и търговията на немюсюлманите е признато от ислямското право отдавна. Приема се че онзи мюсюлманин, който унищожи алкохола на немюсюлманин, трябва да възстанови щетите му. Употребата на алкохол и пиянството от мюсюлманите се счита за потъпкване на религиозния принцип и нарушение на обществения и правния ред, и се санкционира с шериатско наказание (хадд-и хамр).
Спорът дали алкохолът е нечист според религията или не, е едно от продълженията за забраната от исляма на виното и опияняващите напитки във фъкъхската доктрина. Мнозинството от факихите съобразно съотвения айет, че виното е „риджс” (нечистотия) като кръвта и урината, са го разгледали в групата на неприятната нечистотия (неджасет-и гализа). В случай, че има дори и съвсем малко върху тялото, дрехите и мястото, където ще се кланя намаз, е пречка за валидността му. Останалите алкохолни напитки също според ислямските учени са приети неджис (мръсни) както виното. Разбира се, че в техните виждания влияние има и старанието им да разкажат на хората по по-добър начин, че виното е харам и трябва да странят от него. Но ханефиите са се опитали да направят разделение между виното и останалите напитки от гледна точка дали са неджис или не, и на повечето места приемат нечистотията на напитките извън виното на нивото на керахета (нежелателно). Докато някои факихи я виждали като качество, специфично за виното, други пък казвали, че както изброените в айета неща, така и за тях там се има предвид духовната нечистотия на виното. Те споделяли, че докато няма довод за противоположното, основното е тяхната чистота, че забраната на нещо не означава да е нечисто и твърдят, че виното е харам, но не е неджис.
Факихите са на мнение, че ако виното се превърне в оцет от само себе си, използването му е джайз. В ханефитския и маликиитския мезхеб натежава склонността виното да бъде правено на оцет с външна намеса и разглеждано в тази група.
Темите за виното и алкохола, които се разглеждат и оспорват във фъкъхската литература, всъщност имат за цел да държат далеч мюсюлманите от тази страст и навик, да ги опазят и спасят, да помогнат на човека да запази разума, духа и здравето си, да се вземат необходимите предварителни мерки както индивидуални, така и обществени. Опазването на разума е една от петте основни цели на исляма, а забраната на алкохола е заела място сред най-важните мерки за осъществяването й.
Всъщност цялото човечество заедно с лекарите, психолозите и социолозите са в единомислие, че алкохолът е вреден за здравето на разума, духа и тялото и отваря дълбоки рани в семейството и обществото. Коранът по ясен начин изразява мъдростта и мотива за забраната му: „О, вярващи, виното, играта на късмет, кумирите и стрелите са нечистотия от делото на сатаната. Странете от нея, за да сполучите! Сатаната цели именно да всее между вас вражда и ненавист чрез виното и играта на късмет, и да ви възпре от споменаването на Аллах, и от намаза. Не ще ли престанете?” (ел- Майде, 5: 90-91). Но човекът, както пояснява и Коранът, е същество, което от една страна е върховно (ел-Исра, 17: 70), а от друга – слабо, незнаещо и склонно към извършването на злото (ел-Меаридж, 70: 19; ел-Ахзаб 33: 72). Както и в останалите си земни желания и склонности, така и по темата за алкохола, ако човекът не покаже на разума и волята си да властват над тялото и чувствата му, бива победен от нефиса и страстите си и малко по-малко става така, че не може да се контролира. В тази сфера, в която се сблъскват разума и чувствата, волята и слабостите му, религията също известява, че алкохолът е харам и грях, помага на човека, пази го и закриля. Въпреки научните и медицинските разяснения, употребата на алкохола в секторите и обществата, които са модерни и образовани, но са загубили своята религиозна чувствителност – продължава да расте. Възползването от принципите на исляма, свързани с индивидуалния и обществен живот в усилието за опазването на духовното и телесното здраве на човека, в осъществяването на обществения ред и мир, за по-щастлив, спокоен и сигурен живот е от голямо значение.
Зависимости
Храненето, следователно хранителните продукти и напитки както отблизо засягат нашето здраве и са важна част от всекидневния ни живот, така заемат и важно място в нашия социален и културен живот. С негативните си последствия, които засягат самия индивид и другите, те са навлезли в сферата на интереса и на религиите. Знаем, че в Корана и сюннета всички хранителни продукти и напитки не са изброени, не са направени отделни пояснения за тях, а точно обратното, задоволило се е само с поставянето на някои мерки и забрани. Сведенията по темата за храните и напитките, които заемат място във фъкъхската литература, са били тълкувани от факихите, което синхронизира ограничените постановления в религиозните текстове заедно с културата и традицията на собствените им общества. Тази специфичност е още по-валидна относно зависимостите като употребата на цигари и наркотични вещества, които остават извън необходимостите за хранене и са възникнали след създаването на класическата фъкъхска доктрина.
Цигари. Най-разпространеното пристрастие, за което най-много се говори, е към цигарите.Понеже цигарите са сравнително нов въпрос спрямо 14-вековната фъкъхска история, ясно е, че няма виждания на муджтехидите от първите периоди, които да са свързани с темата. А ислямските учени, които се приемат за съвременни, са се разделили на три групи относно религиозното становище за цигарите.
Група учени, които не знаят или не отдават значение на вредите от цигарите твърдят, че относно пушенето няма ясно становище в религията и ясна забрана от Законодателя. По въпроса за тютюнопушенето (включително и на лула, наргиле и подобни) са изказали виждането, че използването на цигари е мубах (позволено).
Друга група ислямски учени, въпреки че не намират за правилно пушенето, понеже не могат да го определят за харам, са ги окачествили като „мекрух”.
Третата група – с мотива, че пушенето причинява вреда от здравна гледна точка, води до исраф (разточителство) от икономическа страна и нарушава справедливостта в отговорността за препитанието – приели пушенето за харам.
Ако трябва да се направи оценка, която да отразява общата склонност на съвременните ислямски учени, могат да се определят така: Преди всичко не е правилно да се каже, че няма религиозно становище относно пушенето и че няма забрана на Законодателя (Шари). Шериатските постановления се базират на определени принципи и са насочени към много цели. Религиозните текстове (насс) вместо да дават подробно и самостоятелно становище относно всеки въпрос, са поставили общи правила и критерии. Мюсюлманите са длъжни да разбират и оценяват проблемите, които възникват спрямо правилата и принципите в текстовете и целите, които съблюдават. Вероятното фъкъхско становище относно цигарите трябва да бъде разгледано и оспорвано от различни ъгли и да се оцени съобразно резултатите.
Вреда. След като днес е невъзможно от научна и медицинска точка да се каже, че цигарите са безвредни, е несъмнено, че темата не може да бъде обсъждана извън рамките на религиозните забрани. Учените по медицина твърдят колко много вреди и болести причиняват никотинът и цигареният дим в тялото, като се започне от рака до разстройването на нервната система и така нататък. Пратеникът ни също отбелязвал, че невреденето от страна на някого както на себе си, така и на останалите, е основен принцип на религията. Като се вземе предвид, че цигарите не само вредят на употрeбяващия, така и на тези около него – може да се каже, че се нарушава както правото на Аллах, така и човешкото право.
Исраф (разточителство). Това е напразното харчене на имуществото. Пратеникът на Аллах (с.а.с.) също заповядал човекът винаги да е умерен, забранил е имуществото да се разхищава. Ако се вземе под внимание исрафът, който се прави за цигари и пристрастието на зависимия от тях, виждането, че няма да бъде исраф, не е правилно, понеже е вредно дори извън напразното харчене и разхищение. Това, че пушещият е богат, не пречи харченето да стане исраф.
Задължителност за препитанието. Мъжете, които са главата на семейството, са задължени с препитанието на децата и другите му членове. Даването на пари за цигари причинява недоимък и притеснение на тези, които носят финансовата отговорност, а това е неприемливо както от религиозна, така и от човешка и нравствена гледна точка.
Фъкъхското становище за пушенето на цигари може да бъде разгледано от различни страни като се започне от вредата, исрафа и отговорността за препитание. Вместо да се каже директно харам с категорично становище относно пушенето на цигари, изглежда по-правилно е да се направят разделения от различните ъгли и да се дадат становища според случаите и ситуациите.
Тютюнопушенето вреди както на пушача, така и на хората, които са в неговата среда и за околните, много е вероятно да доведе до исраф и нарушаване на правата. Пушенето на цигари като правило трябва да се счита от религията най-малко за “мекрух, близък до харама”. Но ако вредата, която причинява на тялото, е категорична и ясна от медицинска и научна гледна точка, ако води до разхищение и влияе върху отговорността на човека за препитанието на неговите близки и хората, за които е отговорен, ако го кара да се жертва от задължителните харчения и основните потребности, може да се каже, че пушенето е харам и според религията.
Навиците като пушенето с наргиле и енфие (тютюн на прах) също могат да бъдат разгледани в тази рамка.
Упойващи (наркотични) вещества. Въздействието на наркотичните вещества като хашиш, опиум, хероин, кокаин, морфин е много повече от това на алкохолните напитки, а вредите, които причиняват за тялото и на обществото са също толкова големи. Заедно с това употребата на наркотични вещества още от древни периоди е един от значимите лоши навици и проблеми на човечеството. Сред причините за това могат да се изброят слабостите на човека, бягството му от отговорност, необразоваността, негативното въздействие на хората един на друг, лошите условия на средата, незадоволеността от изкуствения живот сред лукс и показност, душевна празнота, липса на идеал, неизбежността от бедността, самотата и други.
Ислямската религия, освен че се бори с всяка една причина, която води към употребата на алкохол и наркотични вещества поотделно, дава разумно разяснение на всяка една от тях, забранила е пиянството и употребата на наркотични вещества категорично. Забраната на опияняващи напитки в Корана (ел-Майде, 5: 90) обхваща всички твърди и течни вещества, които въздействат и нарушават умственото и духовното равновесие на човека. В хадисите също е известено, че всяко нещо, което упойва, е харам (Бухари, Вуду, 81; Ешрибе, 4, 10). Също така е пояснено, че и малкото и многото от това, което въздейства, е харам и опиянява, е алкохол (хамр) (Муслим, Ешрибе, 73-75; Ебу Давуд, Ешрибе, 5). Следователно приемането в тялото на вещества, които му вредят, се приема за иллет, и са забранени.
Въпреки че хашишът, който е от наркотиците, бил известен на много от хората още от древни времена, но не бил познат на тези от Далечния Изток в периода, когато дошъл ислямът; в Корана и сюннета се наблегнало повече върху алкохолната напитка, разпространена по това време – виното (хамр) и забраната била изразена върху него. Предава се, че хашишът е навлязъл в ислямския свят през XII век с татарските нашествия. Във фъкъхските книги, написани след първите периоди, започнало да се отбелязва, че и хашишът също като алкохола, въздейства негативно на телесното и душевното здраве на човека, че напива и опиянява и следователно е харам. Фетвите, които били издадени тогава, също били в тази насока, наблегнало се и на опиума (банг-у баде).
Когато се вземат под внимание общите цели в заповедите и забраните на исляма, се вижда, че забраната не е специфична само за виното или определени алкохолни напитки. Всеки вид наркотично вещество, което носи наслада, нарушава умственото и духовното равновесие, упойва нервната система, въздейства на дейността на мозъка и премахва изцяло или частично волята на човека и способността му да мисли, попада в обхвата на същата забрана. Дори днес модерната медицина, психологията и социалните науки се обединяват в това, че наркотичните вещества като хашиша, опиума, хероина, кокаина са по-вредни и опасни за здравето на човека и за обществения ред, отколкото алкохола. Наркотичните вещества постепенно откъсват хората от външния свят и ги превръщат в зависими, подготвят ги да извършват всякакъв вид злини и престъпления, сякаш абстрахират човека от човечността, която е неговата естествена самоличност. Този лош навик е основния фактор за разпространението на много отклонения и болести в обществото. Докато в западните общества пиенето и алкохолът се приемат частично за добре, то воденето на голямата битка срещу наркотика в законен и научен план е поради същата причина. Липсата на вътрешна динамика, която да отдалечи хората от лошите навици, разпусността на религиозните и нравствените връзки, най-вече това, че там властва един егоистичен и користолюбив начин на живот.
Вместо да възпрепятства употребата на алкохола и наркотиците с твърди наказателни санкции, ислямът е отдал приоритет на това хората да придобият нравствено и убежденско съзнание, с което да чувстват отговорност и уважение един към друг, към обществото и към Създателя. Затова в ислямските общества употребата на алкохол и наркотични вещества е доста по-ниска от западните.