Началото на третото течение в християнството се заражда през ХVІ в. като началото е поставено в Западна Европа и е известно в историческата литература като Реформацията. Главната причина за появата на Реформацията е породеното недоволство от привилегиите и богатствата на Римокатолическата църква. Реформацията започва, когато Мартин Лутер се обявява против продаването на индулгенции от църквата. Това става официално през 1517 г., когато закача на витенбергската катедрала в Саксония 95 тезиса, в които описва възгледите си. Оттогава нататък започва движение, наречено лутеранство, изразяващо бунт на вярващите и борба за промяна на църковната организация и изразяване на нови религиозни идеи. Освен, че създава и утвърждава нов тип религиозно съзнание, Реформацията задвижва процеси и размества социално-културните пластове, които пренасочват фокуса на човешката мисъл от пасивната функция на отвъдното към актуалните проблеми на съвременността. Тя определя религиозността като субективно състояние на индивида, откъсвайки вътрешното преживяване на вярата от външната показна религиозност. Основната интенция на протестантската парадигма, изразяваща се в преход от съзерцателна мистика към социално действие, създава нов различен образ на християнството и води до формирането на ново конфесионално течение със собствен херменевтичен потенциал, създаващ реформационния архиетип за обновление на традицията. По този начин идеите на Реформацията спомагат за генерирането на нова сотирологична перспектива, чиито фундаментални идеи съставляват ортодоксията на протестантизма.

Сред голямото разслоение на протестантизма като теологично направление в християнството се откроява една „практически ориентирана” богословска традиция. Това е така нареченият „евангелизъм”, който в западната теологична литература е известен повече като Revivalism, което се превежда като „религиозно пробуждане” или като „религиозно възраждане”.