В религиозната литература в тесния и технически смисъл на понятието ибадет, дори и да се разбират ибадетите намаз, оруч, зекят, хадж и съдържащите се в тях поддействия както кефаретът, така и темата за обета и клетвата също са свързани отблизо с понятието ибадет. Понеже тези теми допълват фъкъхските становища и сведения, свързани с ибадета и със същия подход, то в източниците по фъкъх и в книгите по вероучение се разглеждат в един и същ основен раздел.

Обет

Думата „адак или обет, която в арабския език се изразява с думата „незир“, в езика на фъкъха означава „някой да направи за себе си ваджиб – нещо от рода на ибадет, за което не е религиозно отговорен”. Казано по друг начин, „човек да даде обещание на Аллах, че ще извърши някой ибадет, който е от рода на фарз и ваджиб и по този начин да го превърне в дълг за себе си”.

Даването на обет или обричането е религиозно действие, към което се насочва човекът, за да получи помощта на Аллах в придобиването на желаните резултати или да се предпази от неочаквано лоши последствия.

Обетът се среща почти във всички религии и култури. Знае се, че обетът е заемал важно място, особено в китайската, японската, индийската и турската култура преди исляма, че много действия и традиции от това естество са се разпространили и са често срещано явление и в другите общества.

В Корана на различни места се заповядва да се държи на дадената дума пред Аллах (ен-Нахл, 14: 91) да се спазват обещанията и обетите (ел-Майде, 5: 1; ел-Исра, 17: 34) и да бъдат изпълнени (ел-Хадж, 22: 19). Това се споменава сред качествата на добрите раби (ел-Инсан, 76: 7). В хадисите Пратеникът на Аллах (с.а.с.) също е заповядал да бъдат изпълнени тези обети, които са от подчинението към Аллах, да не се правят обричания по теми на възпротивяване към Аллах и грях. А ако са се направили такива, да не бъдат следвани. (Бухари, Еиман, 26-27; Муслим, Незир, 8; Ебу Давуд, Еиман, 12).

В някои хадиси се вижда, че Пратеникът (с.а.с.) не е приемал вричането за добро дело. И поради това, една важна част от факихите начело с Имам Шафии и Ахмед ибн Ханбел са на мнение, че обричането е мекрух. А ханефиите пък смятат за мубах даването на обет за подчинение и ибадет към Аллах. Има и такива, които смятат това за мустехаб. Маликиите по принцип приемат даването на обета за мендуб, а който е обвързан с условие – за мубах. Когато се изследват хадисите, свързани с темата и мненията на ислямските учени, се вижда, че в обричането си човекът, който желае единствено да спечели задоволството на Аллах и да му благодари, няма никакъв проблем. А когато се обрече, обвързано с определени условия и желание да се промени волята на Аллах, това не е правилно.

Обетите не променят волята на Аллах. Факихите приемат добре безусловния обет и възнамерението за него. А обетът с условие е с естеството на спазаряване с Аллах повече, отколкото възнамерението за ибадет, дори когато става въпрос за извършването му, той е бил приет предпазливо без да се знае дали е правилен. Докато няма възпротивене към Аллах и грях, независимо в коя група е, когато се обрече нещо, извършването му е прието за ваджиб от религията.

Условия за валидността на обета

Трябва да има ибадет фарз или ваджиб, който да е обречен. Например, тези, които са свързани с кланяне на намаз, държане на оруч, даване на садака, колене на курбан, са валидни. Посещението на болен или обещанието да се чете мевлид, не става за обет. Обичаите, свързани с обричането, които се срещат сред народа като паленето на свещи в тюрбетата, коленето на петел, връзването на парче плат, раздаването на бонбони и халва, нямат място в исляма.

Обреченото нещо трябва лично да бъде от рода на ибадета, който се цели (максут), или се счита за фарз или ваджиб. Обет, който поставя като въпрос вземането на абдест, четенето на езан и икамет, влизането в месджид, не е валиден.

Това, което е обречено, не трябва да бъде фарз или ваджиб ибадет, който така или иначе трябва да бъде извършен. Като кланянето на фарз намаз, рамазански оруч и така нататък.

Обреченото трябва да бъде нещо, което материално и религиозно е възможно и позволено от религията да стане и да се направи. Ако е имущество, да бъде притежание на човека, който се обрича. Ако някой се е обрекъл за стока, която не притежава, обетът не е валиден. При положение, че обрече повече, отколкото има – обетът е валиден толкова, колкото притежава. Но на някой, свързан със стока, за която има вероятност да притежава в бъдеще, се счита за валиден. Например, обричането на имущество, на което ще стане собственик в бъдеще чрез наследство.

Обреченото действие не трябва да има възпротива към Аллах, бидат, грях и злодеяние – тогава е невалиден.

Клетви

Думата „йемин”, чието речниково значение е „мощ, дясна страна, дясна ръка, обет, клетва и подобни”, в религията се използва като термин, който изразява „засилване на изречена дума от страна на някого като се споменава името на Аллах или Негово качество относно това дали ще извърши или не дадена работа, или дали даден случай е истина или не”. Например, такива са изразите като „Валлахи няма да извърша тази работа”, „Билляхи няма да отида на това място”, „Таллахи платих дълга си”. В езика на фъкъха този вид клетви се наричат „касем”. Като различно от това може да се говори и за клетва, която се прави при освобождаването на роб и развода (таляк), която поражда някои фъкъхски последствия, и клетвата – средство за доказване в съдебното право.

Клетвата, която се прави чрез касем, е заклеване в едно от имената или качествата на Аллах. Такива са изразите „Валлахи, Билляхи, Таллахи, Аллах е свидетел, кълна се в правото на Аллах, който е милостив, Кълна се в името на Аллах”. Също така и с изрази, които са изречени във връзка с името и качествата на Аллах, като „ Кълна се, заклевам се, нека яденето на тази храна да е харам за мен”, също се считат за клетва. За да може думи, като „Ако направя това, да стана евреин, християнин и подобни” или „Да не бъда мюсюлманин”, да се считат за клетва, трябва да са изречени с възнамерението за клетва, тоест да се потвърди думата.

Въпреки че заклеването всъщност е позволено действие, заклеването напразно и превръщането му в навик не е правилно. Онзи, който често се кълне, държи Аллах като свидетел за неговите думи, проявил е неуважение към Него, в крайна сметка в обществото е подценил собствената си чест. Мюсюлманинът трябва да бъде дотолкова доверен, че да не изпитва необходимост да изрича клетви и така да го познават хората около него. А лъжливата клетва и неспазването на извършената клетва е още по-голяма грешка и поражда някои отговорности.

Един мюсюлманин не трябва да се кълне и, ако се е заклел, означава, че държи за свидетел Аллах и непременно трябва да остане верен на клетвата си.
Този, който след като се е заклел, не я спази, трябва да плати кефарет. Онзи, който е дал клетва за нещо, в което има грях и не го е извършил, трябва да плати кефарет. Когато някой се закълне, че няма да плати дълга си, няма да говори с негов брат мюсюлманин, няма да живее в една къща с майка си и баща си, се препоръчва клетвата да бъде развалена и да се плати кефарет.

Видове клетви

В литературата се говори за три вида клетви чрез касем: клетва легв, клетва гамус и клетва мун’акит.

1. Клетвата Легв се прави по погрешка от някой и се казва: „Платих дълга си”, като мисли, че го е издължил. Такива са и клетвите, които се правят по навик, без смисъл, като валлахи така, билляхи така, таллахи ето така и така нататък. Известява се, че поради този вид клетва не се налага кефарет. Но тези, които по навик изричат клетви след всяка втора дума, докато говорят, трябва за кратко време да изоставят този лош навик.
2. Клетвата Гамус е направена нарочно. Знае се, че нещо, което е било или не е било направено в минало време, е лъжа. Така е с клетвата на онзи, който знае, че не е уредил дълга си, но се кълне, че го е платил. Такава клетва е голям грях и тя товари собственика й с тежка отговорност. За опрощението на тази нарочна грешка, кефаретът не е достатъчен. Онзи, който се е заклел с лъжа, трябва да направи покаяние и истигфар, като преди това плати и върне изгубените права на истинския им собственик, а после да поиска прошка от него, да реши и обещае пред Аллах да не изпада повече в подобна грешка. Според Имам Шафии, за клетвата Гамус се налага кефарет, който не премахва човешкото право, но с надеждата да стане причина за отпадането на правото на Аллах и Неговото опрощение.
3. Клетвата Мун’акит съответства на терминологичното й значение, възможна е и е направена относно бъдещето. Това е като заклеването от страна на някого, че на еди коя си дата ще плати дълга си, че ще бъде на еди кое си място, че ще извърши еди коя си работа. Тази клетва означава да се вземе за свидетел Аллах за нещо, което ще бъде извършено в бъдеще и ще бъде изпълнена. Ако не бъде спазена, се разваля и се налага кефарет. Конфузната ситуация, извършена спрямо Аллах, също трябва да бъде съпроводена с положителни действия от рода на ибадет и с усилието този, който е дал клетвата да бъде опростен.