От праисторическата древност до Ренесанса връзката на човека и Бога може да се опише като теономия – налагане на Божия закон в обществото. Новото време (ХVІ – ХХ в.) е епоха, свързана с рационализъм, с откъсване от ирационалното и с индивидуализъм. В сферата на религиозността тя носи деструктивно явление – секуларизацията, разбирана като упадък, изчерпване, изчезване на религиозността, загуба на авторитет на религията във всички аспекти на социалния живот и управлението, преход на обществото от тясна идентификация с религиозните ценности и институции към нерелигиозни.
В условия на секуларизация се оформят три типа отношения държава – религия/църква. Първият съхранява домодерната традиция, като обявява една религия (църква, деноминация) за доминираща в обществото (в Европа т.нар. държавна църква). Вторият тип внася иновация на традицията, като прокламира разделение между църква и държава вследствие наличието на плурализъм на религиозните виждания в публичната сфера. Третият тип отношения тотално отхвърля традицията и утвърждава секуларизация на обществения живот. Църквата не се допуска никъде в институциите и публичния живот.
Постмодерната епоха, настъпила в края на ХХ и началото на ХХІ в., води със себе си десекуларизация на света – „бумът“, витализирането и обновлението на традиционните религии.
Религиозният фундаментализъм съществува от далечни времена и съпътства всички основни съвременни религии. Той е реакция към стремежа за модернизация и либерализация във всяка религия. Религиозният фундаментализъм утвърждава традиционните религиозни и човешки ценнос- ти и отрицава съвременната светска култура. Основна цел на фундаменталистките движения е сливане на религиозната и светската власт, при което религиозното управление измества светското. За да се аргументира това, най-често се прибягва до тълкуване на свещените текстове, поставя въпрос коя е автентичната църква или автентичното начало и има ли отдалечаване от тях.