В обществото съществува зависимост между религиозния плурализъм и наличието на негативни социални (религиозни) стереотипи. Ако съществуват отрицателни образи и настроения между различните религии (напр. християнство – ислям, ислям – индуизъм, индуизъм – будизъм), между деноминациите (теченията) в тях (напр. шиизъм – сунизъм, протестантство – католицизъм, католицизъм – православие) или между ортодоксалните и хетеродоксните течения (сунизъм – шиизъм, православие – секти, протестантски църкви – нови групи) трудно може да се постигне религиозен плурализъм. Напротив, тези негативни образи провокират напрежение, репресии и крайни мерки срещу религиозните други.
Наличието на негативни социални стереотипи води до стигматизиране, т.е. категорично и силно осъждане, осмиване, социално изключване на социално различните. Механизмите на стигматизирането са разнообразни, но те съхраняват единството на доминиращата група и й гарантират културен монопол.
Страхът от религиозно различните и изключването им може да се проследи от древността. До ІV в. римските граждани смятат християните за заговорници, прелюбодейци, насилници. След утвърждаването на християнството евреите и ромите са набедени за носители на всички беди за християнската общност. През Средните векове като девиантни са заклеймени религиозно другомислещите. Юдеофобията от ХІХ-ХХ в. е заместена в съвременния християнски свят от ислямофобия, която понастоящем в Европа се инструментализира чрез възпрепятстване строежа на култови обекти и поставянето на техни отличителни символи, в забрани за забулване на мюсюлманките и в трудова сегрегация по религиозен признак.
Отношението към религиозната другост, изразявана в облекло, аксесоари, цветове, знаци, събрания, молитви и пр., може да се илюстрира и в български контекст с дебата за т.нар. секти. По православна традиция с това име са наричани преди всичко протестантите и през последните 25 г. – новите религиозни движения (НРД).
Създаването на социални рамки за религиозен плурализъм може да бъдат дело на обществото като цяло и на неговите институции, но също на отделните религиозни (или етнорелигиозни) общности. Най-съществен дял за това е скъсяването на дългите социални дистанции и превръщането на негативните религиозни стереотипи в неутрални и дори позитивни.